ЛЕОПОЛД ВАЙС (МУХАММАД АСАД, 1900-1992) - ЕДИН СТРАНСТВАЩ ЕВРЕИН В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА  

“Това, което ме привлече в Исляма не беше определена доктрина, а цялата прекрасна, неописуемо последователна структура на моралното учение и практичната програма за живот. Дори сега не мога да кажа коя страна ме привлече повече от друга. Ислямът за мен е като перфектно произведение на архитектурата. Всичките му части са хармонично съгласувани, допълват се и взаимно се подкрепят, нищо не е излишно и нищо не липсва, а резултатът – абсолютен баланс и пълно спокойствие.”

Леополд Вайс, станал известен по-късно в мюсюлманския свят като Мухаммад Асад, е роден в еврейско семейство през 1900 год. в част от днешна Германия. Внук е на еврейски равин. Въпреки това баща му не бил ентусиазиран относно идеята за изграждане на религиозна кариера и вместо това станал адвокат. След Първата Световна Война, на 12-годишна възраст, Леополд заминал за Йерусалим и скоро след това започнал журналистическата си кариера като специален кореспондент на германски и шведски вестници за събитията в Средния изток. Тогава за първи път се запознал с араби и започнал да се интерсува от техния възглед за живота. Това го накарало да се захване със сериозно опознаване на мюсюлманите и тяхното религиозно учение. Колкото повече изучавал Исляма, толкова повече осъзнавал колко реално и практично е ислямското учение и каква голяма част от мюсюлманите не го следват. Въпреки че по това време все още не бил мюсюлманин, и едва на 20 години, това го подтикнало да защитава Исляма от “небрежността и безотговорността” на мюсюлманите.

Истинското божество в Европа беше удобството

“Първите десетилетия на XX век останаха под знака на духовната празнота… Изглеждаше така, сякаш всичко плува в безформен поток, а духовният копнеж на младежта не можеше да си намери опора. При липсата на каквито и да било надеждни морални ценности, никой не можеше да даде на нас, младите хора, задоволителни отговори на много въпроси, които ни вълнуваха… Светът, в който живеех, целият, биваше разклащан, поради липсата на оценка кое е добро и лошо в духовен план, а впоследствие – и в социален и в икономически. Вярвах, че не само отделният индивид се нуждае от “спасение”, а цялото общество.”

По семейна традиция той изучил юдейската история и религия от частен учител в дома си. На 13-годишна възраст можел свободно да говори и пише на иврит, изучил Стария Завет, а също и текста и коментарите на Талмуда. Въпреки че не се противопоставял на моралните учения на Юдейството, той открито показвал несъгласието си с идеята за Бог в Стария Завет.

“Изглеждаше ми така, сякаш Бог е зает изцяло със съдбата на една определена нация – еврейската. Самата основа на Стария Завет, като история на предците на Авраам, показваше Бог не като създател и крепител на човечеството, а по-скоро като племенен Бог, който приспособява всички създания към изискванията на “избрания народ”: награждавайки ги с победа ако са религиозни и превръщайки ги в страдащи в ръцете на неверниците, винаги когато се отклоняват от правия път.”

Семейната традиция на еврейското обучение в ранна възраст не изпълнила замислената цел, но и не го подтиквала все още да търси истината в други религии. Религията просто изгубила значението си за него, както и за много други хора в следвоенна Европа: “Под влиянието на агностическата* (термин във философията – неизвестност, непонятност) среда аз се оставих на течението - също като много момчета на моята възраст - на отхвърлянето на всички институтски религии… Объркването ми, за да бъда честен, не беше само моя грешка. Това беше объркване на цяло едно поколение.”

Скоро след това той можел да чете и пише на немски, френски и полски. След завършване на училище се записал във Виенския Университет, където следвал история на изкуството и философия в продължение на две години. Съзнанието му обаче било на друго място. Прекъснал следването си, напуснал Виена през 1920 г. и заминал за Прага.

Въпреки че бил едва на 20 години притежавал буден ум и добре осъзнавал какво е положението в следвоенна Европа: “Божеството не беше от духовно естество: то беше удобството… Средният европеец – независимо дали беше демократ, или комунист, общ работник, или интелектуалец – познаваше само една положителна вяра: прекланянето пред материалния прогрес, вярата че не би могло да съществува друга цел в живота освен тази той да бъде винаги лесен и удобен или както се казва “независимост от природата”. Храмовете на тази вяра бяха грамадните фабрики, кина, химически лаборатории, увеселителни помещения , електронни съоръжения; а свещенослужители на вярата бяха банкери, инженери, политици, филмови звезди, статистици, индустриални водачи, летци и комисари. Етическият спор беше доказателство за пълната липса на единно схващане за това кое е добро и зло в социалната и икономическата сфера, в които важеше правилото за “ползата” – всяка гримирана улична дама се даваше на всеки, по всяко време, винаги когато биваше потърсена… Ненаситната жажда за удоволствие доведе до разпадането на западното общество на вражески групи, въоръжени до зъби, готови да се взаимоунищожават винаги, когато интересите им не съвпадаха. От морална гледна точка резултатът беше формирането на такъв тип човек, чийто морал беше ограничен до въпроса за практичната полза и чийто най-висок критерий беше материалният успех.

Осъзнавах колко объркан и нещастен беше станал животът ми; колко малко хората общуваха помежду си, въпреки острата, почти истерична подкрепа в името на “обществото” и “нацията”; колко се бяхме отдалечили от човешката природа и колко дребни бяха станали душите ни. Разбирах всичко това; но и през ум не ми минаваше, както и на хората около мен, че отговорите, или поне част от тях, можеха да бъдат получени от култура, по-различна от европейската. Европа беше началото и краят на всичките ни мисли.”

Въпреки това той не бил против материалния прогрес. Но дали материалният връх е върхът на всичко? “Не мислех, че материалният напредък беше грешка или нещо неценно, напротив, продължавах да го смятам за полезен и необходим, но в същото време бях убеден, че не можеше да осъществи крайната цел – да донесе пълно щастие на хората – докато не бъде съпроводен с преориентация на духовното ни равнище и формиране на вяра в истинските ценности.”

Именно тези наблюдения и размисли го вълнували в младостта му. “Определено не бях нещастен – само дълбоко объркан, неудовлетворен, не знаех какво щеше да стане с мен… нежеланието ми да споделям различните социални, икономически и политически надежди на тези около мен - на която и да било група от тях, понякога пораждаше в мен чувството, че не съм част от тях, исках да бъда част от нещо – но от какво?“

По-късно, през пролетта на 1922 г. получил писмо от чичо си Дориан от Йерусалим: “Защо не дойдеш и не останеш при мен няколко месеца?”

На следващия ден напуснал работата си във вестник „Обединен телеграф“ и скоро потеглил към Близкия изток. Към Исляма не проявявал особен интерес: “Ако някой тогава ми беше казал, че първата ми среща с ислямския свят щеше да се окаже много повече от почивка и впоследствие да стане главна цел в живота ми, щях да се изсмея на тази напълно изключена за мен възможност тогава.”

“Вие ме водите в кръг”

“В Корана Бог не приема сляпото подражателство от хората, а разчита на техния интелект; Той не стой безпричастен към съдбата на човека, а е по-близо до него отколкото вената на шията му; не поставя никаква граница между вяра и обществено поведение; и което може би беше най-важното – Той не започва с максимата, че целият живот е обременен с конфликта между материя и дух и че пътят към светлината изисква освобождаване на тялото от оковите на плътта. Всяка форма на себепотъпкване и отричане от живота беше осъдена от Пратеника. Човешката воля за живот не само беше определена като положителен, плодотворен инстинкт, но също така беше дарена с неприкосновеността на етичен постулат. Човекът беше научен: не само можеш да оползотвориш напълно живота си, но си задължен да го направиш.”

По пътя си към Близкия изток се запознал с християнски възпитаник и свещеник – отец Феликс, който пътувал със същия кораб. Вайс често прекарвал времето си с него на палубата, обсъждали въпроси свързани с вярата, наслаждавайки се на красотата на океана. Един ден попитал отец Феликс:

– “Чувствам – и това е чувството на много хора от моето поколение – че има нещо погрешно в разграничаването на “същественото” и “несъщественото” в човешката природа и в разделянето на духа от тялото… Накратко, не мога да се съглася с вашето отричане на всички физически нужди, на плътта, на земната човешка съдба. Моето желание е друго: мечтая за форма на живот - макар че трябва да призная, че все още не съм я открил – в която целият човек, дух и тяло, ще постигне по-дълбоко и по-дълбоко реализиране на самия себе си – в която духът и сетивата няма да са врагове едно на друго, и в която човек ще може да постигне мир със себе си и със съдбата си, така че да може да каже – аз съм в хармония със съдбата ми.”

– “Това е била мечтата на гърците”, отговори отец Феликс. “И докъде доведе? Най-напред до Орфическите и Дионисиеви мистерии, после до Платон и Плотин… и така до неизбежното осъзнаване, че духът и тялото са взаимно противоположни… да се освободи духът от господството на тялото: това е смисълът на Християнското спасение, смисълът на нашата вяра в саможертвата на Господ на кръста…” Тук той спря и се обърна към мен, намигвайки ми: “Ох, аз не винаги съм добър мисионер… извини ме че ти говоря за моята вяра, която не е твоя.”

– “Нямам такава”, уверих го аз.

– “Да”, каза отец Феликс, “Знам; липсата на вяра, или по-скоро неспособността да се вярва, е основната болест на нашето време. Ти, като много други хора, живееш с илюзия, която е много стара: илюзията, че интелектът сам може да посочи истината на човека. Но интелектът не може да постигне духовно познание, защото е прекалено погълнат от материални цели; вярата, и само тя, може да ни освободи от тази окова.”

– “Вяра?”, попитах аз. “Пак тази дума. Има едно нещо, което не мога да разбера: казвате, че не е възможно само с интелект да се придобие знание и че за правилен живот е необходима вяра. Напълно съм съгласен с вас. Но как може човек да придобие вяра ако няма такава? Има ли път към нея – имам предвид – това дали зависи от нашата воля?”

– “Скъпи приятелю – само воля не е достатъчна. Пътят може да се измине само с Божието благоволение. Но пътят към Него е винаги отворен за всеки, който се моли от дъното на душата си за напътствие.”

– “Да се моли? Но ако човек е способен да направи това, отче Феликс, той вече има вяра. Вие ме водите в кръг – тъй като ако човек се моли той трябва вече да е убеден за съществуването на Този, на който се моли. Как да достигнем до това убеждение? С интелекта си? И освен това, Божието благоволение би ли могло да означава нещо за човек, който никога не е имал опит с това?”

Няколко дни по-късно той пристигнал в Йерусалим. Там видял как се твори историята със собствените си очи.

“След няколко години те вече няма да са мнозинство”

“От собствено наблюдение до сега съм се убедил, че средният западняк има напълно погрешна представа за Исляма. Това, което видях в страниците на Корана не беше “жестоко материалистичен” поглед към света, обратно, създаваше силно чувство за присъствието на Бог, разумно приемане на създадената от Бог природа; хармония между интелект и чувства, духовна и социална потребност. За мен беше ясно, че упадъкът на мюсюлманите не беше следствие на някаква слабост на Исляма, а на това, че не го живеем.”

В Йерусалим той видял как постоянно се краде земята от нейните местни жители, които са живели там хиляди години – палестинците.

Въпреки че бил евреин, който нямал ни най-малка представа, че един ден ще стане мюсюлманин, той имал сериозни възражения срещу ционизма още от самото начало. Смятал, че е неморално емигрантите, подпомагани от Великите сили, да идват от други части на света и да населяват Палестина с намерението да станат мнозинство и да подчинят местните хора, които са живели там хиляди години. “В Белфорската декларация от 1917 г. видях жестоко политическо престъпление, създадено на основата на стария принцип, общ за всички колониални сили, принципът “разделяй и владей”.”

Като евреин той се сближил с някои от ционистките лидери. Един от тях бил Каим Вайцман, безспорният лидер на ционисткото движение. Запознал се с него в къщата на еврейските си приятели и провел следният разговор с него:

“Той говореше за финансовите трудности, които пречеха на надеждата за Еврейски национален дом и за незадоволителния отговор на тази мечта от хората в чужбина; и аз имах тревожното впечатление, че и той, като повечето ционисти, беше склонен да прехвърли моралната отговорност за всичко това, което се случваше в Палестина върху “външния свят”: това ме накара да наруша спокойствието на всички присъстващи, които го слушаха, и да попитам:

– А какво ще кажете за арабите?

Изглежда с този въпрос проявих нетактичност, защото д-р Вайцман се обърна бавно към мен, остави шапката, която държеше в ръце и повтори въпроса ми:

– “Какво ще кажете за арабите?”

– Ами – как бихте могли да мечтаете да превърнете Палестина в свой дом в лицето на силната съпротива на арабите, които преди всичко са мнозинство в страната?

Ционистът сви рамене и отговори предизвикателно:

– “Очакваме те да не са мнозинство след няколко години.

– Може би да. Занимавате се с този проблем години наред и би трябвало да познавате положението по-добре от мен. Но освен политическите трудности, които арабската съпротива може да създаде – не ви ли притеснява моралната страна на въпроса? Не мислите ли, че е грешно от ваша страна да отстраните хората, които винаги са живели в тази държава?

– “Но това е нашата държава”, отговори д-р Вайцман, повдигайки вежди: “Не правим нищо повече от това да си върнем земята, от която несправедливо сме били лишени.”

– Но вие сте били извън Палестина за около хиляда години. Преди това сте владели тази страна, а цялата й мощ – по-малко от 500 години. Не мислите ли, че арабите биха могли, със същите основания, да си поискат Испания, защото те са владели Испания около 700 години и са я загубили цялата преди около 500 години? Д-р Вайцман очевидно загуби търпение: “Безсмислица. Арабите само са завоювали Испания, тя никога не е била техен първоначален дом, така че е било напълно справедливо испанците да си ги прогонят.”

– Простете, отговорих аз, но ми изглежда така, сякаш има някакъв исторически пропуск тук. Нали и евреите също са дошли в Палестина като завоеватели? Дълго време преди тях е имало други семитски и несемитски групи, които населявали тези земи – аморитите, едомитите, филистините, моабите, хититите. Тези племена продължили да живеят тук даже по време на Израил и Юда. Продължили да живеят тук след като романите прогонили нашите предци. Живеят тук и днес. Арабите, които се установили в Сирия и Палестина след завоеванието им през седми век били само малък процент от населението; останалите, които ние наричаме палестински и сирийски “араби” са всъщност арабизирани местни хора от държавата. Някои от тях са станали мюсюлмани с течение на вековете, други станали християни; мюсюлманите обективно встъпвали в брак с хора от същата религия от Арабия. Но можете ли да отречете, че мнозинството от тези хора в Палестина, които говорят арабски, независимо от това дали са християни или мюсюлмани, са преки потомци на местните жители, местни – в смисъла на живели в тази страна векове преди да дойдат евреите?”

Д-р Вайцман се усмихна учтиво на моя изблик и започна да обсъжда други теми."

Така Вайс започнал силно да се интересува от политическата сцена в Палестина. “Как е възможно, мислех си аз, такива интелигентни и изобретателни хора като евреите да мислят за ционистко-арабския конфликт само от тяхна гледна точка?... И колко странно, си мислех, е това, че една нация, която толкова много е изстрадала по време на дългата и жалка диаспора, сега да е готова, в интерес на своята цел, да причини същото зло на друга нация, напълно невинна за страданието на евреите. Такъв феномен, знаех, беше познат на историята, но въпреки това ми причиняваше не по-малко тъга да го гледам със собствените си очи.”

По това време, през 1922 г., той станал специален кореспондент за германския "Франкфуртер цайтунг", един от най-известните и широко разпространени вестници в Европа. По-късно статиите му били публикувани в други три известни вестници в Европа: "The New Zurcher Zeitung" на Цюрих, "The Telegraph" на Амстердам и "Kölnische Zeitung" на Кьолн.

Не всички евреи били ционисти – той се запознал с някои, които били против ционизма. Един от тях бил д-р Якоб де Хаан, който по-късно станал негов приятел. Един път д-р Хаан му казал:

– „Ненапразно Бог е определил да загубим земята си и да се разпръснем, но ционистите не искали да признаят това на самите себе си. Те страдали от същата духовна слепота, която беше причина за нашия упадък. Двете хиляди години на еврейско изгнание и мъчение на нищо не са ги научили. Вместо да се правят опити, за да се разберат причините за нещастието ни, те сега се опитват да го заобиколят като построят “национален дом” въз основа на силата на западните политици; и в процеса на строене на “национален дом” те извършват престъпление, отнемайки дома на други хора.“

Не след дълго д-р Хаан бил пребит в една тъмна нощ.

Вторият му опит в Йерусалим бил запознанството с начина на живот на арабите, начин на живот, който бил прост и изпълнен с вътрешен мир. Пътувал за Йерусалим във влак от Египет през Синайската пустиня. В същото купе на отсрещната седалка седял един арабин – бедуин. Влакът спирал на определени станции. На перона тичали деца, предлагащи храна – яйца, хляб и др. Бедуинът купил парче кекс през прозореца. Като седнал погледът му се спрял на Вайс, който седял срещу него. Веднага разделил кекса на две части и предложил едната на Вайс. Като протегнал ръка да му я даде той казал “заповядай”.

Вайс още не знаел какво означава “тафаддал”, но този малък случай бил първият му досег до гостоприемството на арабите. Но не само това – то му помогнало да разбере, че тези хора имали подход към живота, много по-различен от неговия като европеец. Скоро в тях той разпознал тяхната вродена съгласуваност на разум и чувства, която в Европа била загубена завинаги. “В арабите започнах да откривам нещо, което несъзнателно съм търсил: светъл подход към всички въпроси от живота – свръх-усещане за чувство, ако мога така да се изразя.”

Скоро щял да напусне Палестина и да обиколи много мюсюлмански страни в Средния изток и централна Азия, да научи повече за живота на мюсюлманите, но не задължително и за религията им.

Общество без прегради

“Много преди в мен да се породи мисълта, че може да стана мюсюлманин, започнах да изпитвам необикновено смирение, когато виждах мъж, стоящ бос на килимчето си за молитва, на сламена черга или на голата земя, с ръце на гърдите си и приведена глава, напълно вглъбен в себе си, абстрахиран от всичко, което се случва около него, независимо в джамията или отстрани на някоя натоварена улица: човек в мир със себе си.”

В Дамаск той видял как петъците носели нов живот и вълнение, тържественост по улиците. Това не били дни за почивка или уединение, а дейни дни - като всички останали. Видял вътрешния контакт на работника с неговата работа. Почивка била необходима, когато човек бил изморен. Сравнил тези петъчни дни с неделните в Европа:

“Тъй като за повечето хора на запад животът беше товар, от който можеха да си починат само в неделя, този ден беше не просто ден за почивка, а се беше превърнал в начин за бягство към нереалното, измамна забрава, зад която се криеше заплаха и съмнителна стабилност, “ден за криеница”.

Веднъж той посетил една джамия със свой приятел – мюсюлманин и видял мюсюлмани, молещи се зад стар имам, в правилни редици, добре дисциплинирани, като войници. Видял колко е тихо и как цялата група се моли и коленичи като едно цяло на Бог, сякаш Той е пред тях. “В този момент разбрах колко близо беше техният Бог и колко силна беше вярата на тези хора. Молитвата им не се разграничаваше от работния им ден, а беше част от него – и това не означаваше, че по този начин те трябваше да забравят живота, а да го осмислят по-добре, спомняйки си Бог.” На излизане от джамията споделил с приятеля си: “Колко е странно, че чувствате Бог толкова близо до вас. И аз бих искал да Го почувствам така.” “Как по друг начин би могло да бъде, братко? Не е ли Бог, както казва нашата Книга, по-близо до нас от вената на шията ни?” Именно от този момент Вайс започнал успешно изучаване на религията на тези хора. Скоро щял да открие един свят от идеи, щяло да настъпи “повдигането на завесата”. Видял, че Ислямът е не просто религия, а по-скоро “начина на живот”, не толкова теология, колкото програма за личните и обществени отношения, базирана на разпоредбите на Бог. Това, което той научил било достойно за уважение; различаващо се от онова, което бил чувал и чел за Исляма. Нямало пропаст между духа и тялото, в Исляма двете взаимно се допълват в човешкия живот. “Подходът на Исляма към въпросите за духа изглеждаше много по-дълбок от този в Стария Завет и не беше предназначен за определена нация, а подходът към въпросите за тялото беше много по-положителен от този в Новия Завет. Духът и тялото си имаха определено м